|
В края на 2008г. брюкселското издателство “Peter Lang” публикува в книга материалите от проведена през 2006г. в Антверпен научна конференция на тема “The EU and the Historical Legacies in tha Balkans”. Организатори на конференцията са университетите в Гент и Антверпен. Съставители на сборника са фламандският българист Раймонд Детре и историчката Барбара Сегерт. На 25 февруари 2009г. сборникът беше представен в университета в Антверпен, като на представянето присъствуваха около 50 учени и студенти. Като лично поканен от проф. Детре на представянето беше и българският посланик Христо Георгиев.
От материалите, посветени на България в сборника, особено внимание заслужават увода и изследването на проф. Детре. Останалите студии са написани от български автори / Н. Аретов, А. Кисьов, М. Елчинова /.
В увода Детре и Сегерт разделят и по културни признаци 8-те страни-членки на ЕС, приети през 2004г, от една страна, и България и Румъния, от друга. Докато за първите, след като те са отговорили на критериите за членство в ЕС, в процеса на присъединяване никога не е възниквал въпроса за тяхната европейска идентичност и членството им в ЕС е било определяно като връщане в общност, към чиито исторически и културни ценности тези страни са принадлежали винаги, то въпросът за “европейството” на България и Румъния е бил поставян под въпрос, главно във връзка с отоманското наследство. Съставителите на сборника се позовават на тезата на Мария Тодорова за “балканизма” и полу-идентичността на Балканите. Според Тодорова Балканите са транзитна зона, където всичко е “полу”, например те са наполовина европейски, наполовина азиатски, наполовина християнски, наполовина мюсюлмански. Балканите са наполовина “развити”, ако се сравняват с третия свят, и наполовина изостанали, ако се сравняват със Запада. Балканите са оприличавани и с извечна етническа омраза и религиозна нетърпимост – щампа, която е била затвърдена в западното съзнание от войните в Югославия в края на 20 век. Въпреки, че много от балканските страни не са били засегнати и не са били част от тези войни, в западните медии се е наложило понятието “балкански войни” и това е затвърдило образа на целия балкански полуостров като “не-европейски”. Съставителите на сборника, обаче, смятат, че истинската причина за войните на Балканите през последните два века се крият в западното наследство и по-точно в политическите теории за етнически чистите нации и националната държава. Плодовете на западната цивилизация, намерили израз в модернизацията на балканските държави, са дали и основата на етническите напрежения и конфликти.
За Детре и Сегерт българите нямат съмнения в собственото си “европейство”. Детре и Сегерт цитират твърдението на проф. Б. Димитров, че българите са първите европейци. Що се отнася до отоманското наследство, според Детре и Сегерт, българските националисти, като се почне още от 19 век, са се постарали да изчистят националната идентичност от всичко що е турско, ислямско или източно. Даже и по-обективните по отношение на отоманското наследство български историци се ограничават да споменават само про-европейските реформи в Турция през 19 век.
Съставителите на сборника смятат, че отпечатък върху балканските страни са оставили както османското наследство, така и византийското, комунистическото такива, както и процеса на западно влияние, започнал в края на 18 век .
Целта на изследванията в сборника, според Детре и Сегерт, била доколко наистина е съвместима културната идентичност на страните-наследнички на Отоманската империя с тази на Европа.
В изследването на проф. Детре се проследява част от процеса на създаване на българска национална идентичност, която се разграничава от всичко “източно”, но се дистанцира и от Западна Европа. Детре показва ролята на “гърчеенето” в периода до 1840г. като канал за проникване на духа на Западния ренесанс. Гърчеенето / хеленизацията / на българите е било израз на стремежа за проникване в по-високи социални слоеве, а не на етническа самоасимилация. Ромеите, както тази прослойка е наричана в България, се превръща в 18 век в стабилна мулти-етническа източно-православна културна общност със свои супра-етнически отличителни черти, включващи използването на гръцкия език в църковната служба и в интелектуалното общуване. От средата на 19 век, обаче, тази тенденция се обръща. Гърчеенето се посочва от лидерите на национално-освободителното движение в България като аспект на отоманското робство, макар че на първо място този процес е бил израз на проникването на западното влияние / вестернизацията /. Започва съпротива срещу “гърчеенето”. “Мегали идеята” / възстановяването на Византия / рухва в резултат на зараждащият се български национализъм, който се проявява най-напред в битката ца църковна независимост. В България между “гърчеенето” и западното влияние се слага знак за равенство и двете тенденции са обявени за врагове на националната идентичност. Същевременно българските националисти се обявявят и срещу реформите, предприемани в Отоманската империя. Танзимата взема за основа френския модел на централизирана държава, линия, която влиза в противоречие със стремежа на балканските народи, и по-специално на българите за създаване на етнически национални държави. Реформите в Отоманската империя целят изграждането на модерна, в западен стил държава, нещо, което е оспорено яростно от българските националисти / напр. публичното образование, изграждането на ж.п. линии – срещу това се обявил Христо Ботев, тъй като смятал, че чрез тях ще дойдат западните търговци и ще разрушат българската културна идентичност /. Отоманската империя била обвинена не само за това, че е изостанала, но и затова, че предприема реформи. Със същите тези българските националисти застанали и срещу “ромейството” – то ерозирало етническата различност. В крайна сметка Детре показва, че българите през 19 век дават двоен негативен отговор на източното наследство и западното влияние.
|
